Казват, че през август започвала биологичната зима и природата се потапя в покой. Но не в покой се потапя морето тогава, а напротив – става бурно, ядовито, блъска яростно. Заслушани в прибоя, ревящ на няколко крачки от нас, седнали по турски под шарената сянка в жаркия следобед, галени от неспокойния бриз, четяхме си кратки разкази с малкия читател. Той, едва 8-годишен, бе свикнал да броди из гори и поля. Знаеше да познае череша от круша отраз дори зиме, само по шарката на кората. Но искаше ми се да се вгледа в природата, в селския живот, да го обикне. Взех му разкази, които да заострят вниманието му натам – да забележи как патицата гладко плува в езерото или как щъркелът описва спирали в полет, преди да кацне, да зърне браздите и да си представи как някога дедите му са орали нивата не с трактор, а с волове. Бях му взела разказите на Иван Кръстев. Такъв е бил Иван Кръстев – възхитен от Творението, проницате-лен, замислен върху висшите закони и мястото на човека край тях – човек, който работи усърдно, бори се с трудностите, понякога недоволства, вечно се опитва да поправи нещо, та даже и природните правила. Навярно защото е бил обграден от млади хора – от ученици – мислел е писателят за свободата на човешкия дух, за избора на принцип в живота – дали човек ще предпочете да плува срещу течението, макар да изглежда по-страшно, или да се понесе по вълните за леснина... без да знае докъде ще го отнесе реката. Мислил е за свободолюбието, за напереността и непокорността на младостта, за смирението на старостта. Запечатал е как добротворчеството оставя своята следа и във времето, и в сърцата на хората. Всички герои тук са колоритни и толкова истинни, че с разгръщането на страниците във въздуха веднага се понасят и киселата миризма на кръчмата, и трещенето на зарезанските дайрета, и клетвите на ядосаните старци. Животът е направил селските люде корави и цветисти. Теглилата нелеки, волски, научили са работливите да ненавиждат (и до ден днешен) онези, които са избрали лекия живот на политиката – живот на безпринципност и словоблудство, измами и нездрав ламтеж. Подобно на вечните Елин Пелин или Йордан Йовков и Иван Кръстев е успял да облече в думи трудно изразимата болка на селския човек, когато наред с нелекия живот ги връхлети природна стихия. Усещането за бедствието раздира душата, стегната в менгеме между 7 гнева срещу несправедливото наказание и гузното смирение от вината, че неизбежно някой ден човек се унася в ритъма на битовизма, забравяйки духовността. А природата, природата в разказите на учителя е извор на възторг и възхищение! От песента на птичия орляк заран през могъществото на старите горуни и кипежа на придошлата река – природата е и красива и благодатна, но и ужасяваща понякога. И селският човек я познава добре. Но освен в магията на природата, вгледал се е писателят и в сладката страна на житието, празника на душата. Глътка почивка и забравя носят виното и ракията, изпити с песен край огнище или пък на шарена сянка с нозе, потопени в студената речна вода. Писал е учителят и за песните и веселбите, за драгостта на малките местни обичаи, за адетите, табиетите, за майсторлъка и рахатлъка. Като тънката нишка, която минава през страниците в стара енциклопедия, за да ги съшие в едно, през разказите на Кръстев прозира и тъгата от безчовечността на „новия ред“, настъпил с промяната на политическата обстановка през 1944 г. Болката от „национализацията“, от безсърдечното и безогледно грабителство лъха от деликатно вметнати думи и фрази. Измамени са надеждите за по-добър живот, разбити са илюзиите. Но не само това. Съсипан е животът на всички тези хора от българското село, лишено от неговите златни сенокоси и нетърпеливи впрегнати волове. Гледките на иззетите земи с години будят носталгия у работливите хора. Навярно защото е свидетел как това варварство превръща плодородните ниви в „ничия земя“, Кръстев не се бои да каже смело, че земята българска е предадена на дявола. За тези му думи преди 1990 година разказите на учителя от Кривня биха били изгорени. Затова е прекрасно, че неговите роднини и колеги именно днес намериха сили да позволят тази книга да види бял свят. Освен самите разкази, те са запазили и пикантното чувство за хумор на Иван Кръстев. С фина шеговитост към своите съседи и с безпощадна ирония към себе си учителят е запечатал ежедневни случки и паметни събития, достойни да се мерят с комизма на Луи дьо Финес.
Мария Малцева, журналист
Съдържание и откъси от книгата можете да прочетете тук