На високия тухлен комин на старата селска баня от десетина години гнездят щъркели. Банята отдавна не работи, коминът отгоре има широка циментова козирка, издадена силно навън. Ще кажеш, че нарочно сякаш е построен за щъркелово гнездо. Висок, просторен на върха, непристъпен.
Гнездото го застрои една млада двойка щъркели, току-що долетяла от топлите страни. Навярно природният закон да създадат и отгледат поколение, да продължат живота, беше заставил влюбените птици да търсят ново място за себе си и за още неродената си челяд. И ето, непукнала още както трябва пролетта, през един късен мартенски ден техните едри сенки прелетяха през двора ни, направиха няколко стесняващи се спирали, като на всяка следваща спирала сенките се издължаваха и уголемяваха, и скоро птиците се белнаха на комина. Мъжкият беше заел гордата стойка на завоевател, спокойно и хладнокръвно оглеждаше обстановката наоколо: покривите на нашата и на съседните къщи, които бяха удобни за прелитания, отсрещните ниви и ливади, които бяха навяро пълни с насекоми, гризачи, змии и друга дребна твар и обещаваха изобилие на трапезата, селската бара, която течеше до самата ограда на запустената баня, току под комина, и от която идеше жабешка караница, а около подмолите под върбите играеха дребни рибки, чиито седефени коремчета пробляскваха на слънцето.
Докато траеше първоначалният оглед, с който мъжкият преценяваше обстановката, преди да се реши на строеж, женската, малко по-дребна от него, се беше привела и с клюн почукваше цимента, като че ли искаше да провери ще хванат ли здраво темелите. Решили, че мястото е добро, двата щъркела изведнъж вдигнаха нагоре червени клюнове и радостно затракаха. Ехото се удари в стените на съседните къщи и техните птичи наковални огласиха цялата махала.
За старците, които с големи мъки бяха презимували и тази година, от този ден настана празник. Всяка есен те се канеха да мрат през зимата, но като по чудо оцеляваха, а тази пролет преди още да се извлекат на припек, им прилетяха гости, които изпълваха простора с влюбеното си клепане, носеха младост и воля за живот, стягаха се не да мрат, а да отгледат и възпитат поколение.
В селото млади хора почти нямаше. Индустриалната миграция в първите години след национализацията прокуди младите в града, заби ги в панелите. Във всяка къща на махалата сега бяха останали по един двама старци - на доизживяване. Синовете и внуците рядко ги наобикаляха, колкото да напълнят багажниците на москвичите, та като нямаше около старите живинка, на която да се порадват, да усетят, че живеят, те сега се радваха на щъркелите. Двете птици тутакси станаха постоянна тема на разговорите им, на тях старците гледаха със страхопочитание, като на божии пратеници. Какви ли мисли и образи събуждаха щъркелите в техните души?
Излезнеше ли мама да поседне вечер по хладина с комшии на пейката пред къщи, те си спомняха, че преди еди-колко си години в селото имало едно щъркелово гнездо на плевнята на еди-кого си. Онзи обаче бил див човек, смъкнал с вилата гнездото и прогонил птиците, щото уж му ядели пилетата. Стрина Веса разказваше, че щъркелите не ядели пилета, но правели понякога пакост, като грабвали от дворовете това-онова, било чердже, чувал, забравени терлици или друга някоя платнена дрипа, за да си застилат гнездата, а иначе тя била виждала как щъркел мъкнел с клюна си голям, още жив смок, а пък смокът се гърчел. Намесваше се и чичо Танас Зяпалата, като категорично заявяваше, че онези, някогашните селски щъркели, ги били убили циганите, за да ги изядат, защото горните цигани, които живееха близо до стопанството в своя си, по-малка циганска махала, били от мършоядите и ядели всичко, даже и умряло. Тук той не пропускаше да ги напсува и да каже какво ще направи с тях, ако беше един милиционер, че циганин само бой го оправя, че циганин и на снимка да го видиш, удари му един шамар, че той на сапунец... и т.н. Моят старец пък настояваше, когато Танас се качи да кастри голямата топола до моста, да остави на централния клон няколко по-малки, разчаталени клона, за да могат на следващата пролет, на тях да строят гнездо малките, които скоро ше се излюпят.
На другия ден щъркелите се разхлопаха още в зори. Ето, от съседния баир слънцето изплува бакъреночервено и се закачва на комина, а на фона на неговата медна пита птиците изглеждат почти синкавовиолетови, само крилата им по краищата като че ли изгарят. Още миг и светилото е набучено на вирнатите им клюнове и те като че ли са решили да го разкъсат. После питата се изтърколва нависоко в небето. По изровения път трака магарешка каруца. Пред фурната и хлебарницата се чува хорска гълчава. Подранили селяни мъкнат издоеното сутринта мляко в съседната млекарница. Щъркелите са свикнали с всичко това и не се плашат. Спокойно се приобщават към обществото. Държат се свойски с него. А и то ги приема като свои. После мъжкият удря два пъти въздуха с криле и в миг виждаш, че сянката му прелетяла над реката и той вече се мотае из боровата горичка край селото. Оглежда нападалия клонак, опитва с удари здравината му, грабва клон и отлита с него на комина. Строи. Женската също мъкне, но по-фин клонак – за вътрешно обзавеждане. Новата къща на двете птици за ден-два се оплита около комина.
Тогава усещаш, че клепането им издава по-друг звук, по- притъпен, като че ли бият по тепсия. Няма я онази бързина и припряност. Започват ухажвания. Любовни игри. Венецът на гнездото е обвил плътно комина, ръбовете са утъпкани, клоните – здраво преплетени.
Моят старец, който едвам крета по двора, защото го мъчат шипове, сега често се спира на двора и гледа гнездото и неговите обитатели. Изучава ги. Казва ми, че вече отдалече ги разпознавал, че можел да разпознае мъжкия из цял рояк щъркели. Женската сутрин лежи в гнездото, а нейният стопанин стои на един крак, привел в унес клюн на шията си. Утринният ветрец галено си играе с перушината му, но той стои неподвижно, с нищо не отвръща на закачката. Днес трябва да обиколи едно от пожънатите стърнища. Татко ми казва, че тоя бил голям змияр, че почти всеки ден домъквал с клюна си змия, която се гърчела още жива. Щъркелът не я пускал обаче веднага в гнездото си, защото можела да изпълзи и да се скрие, а първо я завъртал силно , за да й се завие свят. Чак тогава я пускал безпомощна и с няколко удара в гръбнака я доубивал. Угощението на съпрузите това лято било богато, защото отрано се затоплило и змиите по-рано изпълзели из леговищата си на припек. Освен това кооперацията не смогнала да изоре един от блоковете през есента, та го орала през пролетта, а плуговете изравяли много мишки из свърталищата им.
Нямаше обаче по-тъжна гледка от двата щъркела на гнездото, когато в ранна пролет времето се развалеше и рукваха студени дъждове. Всичко, що е живинка, се е скрило на сухо в обори, под навеси, в дупки, в хралупи и леговища, само двата влюбени щърка стоят самотни на дъжда. Студените капки са наквасили перушината им, крилата им са тъжно увиснали и от тях се сцежда вода. Перата им са настръхнали от студ, главите им са сгушени почти до тялото и те като че ли нямат въобще шии, а направо от крилете им се подава червения клюн. В цялата гледка има нещо болезнено меланхолно. Имам чувството, че те дремят, унесени в спомени за юга и неговото изгарящо слънце.
Но пролетно време дъждовете свършват тъй, както са и започнали – ненадейно. Времето се затопля, природата се пълни с живот и нашите нови съседи започват заедно да излитат из гнездото. Отначало женската прелита до съседните покриви, седи малко на тях, а сетне с пикиращ полет и неподвижно разперени криле се спуска към гнездото. Понеже не работи с криле, пада ниско, като че ли ще се блъсне в комина, но доближи ли го на един-два метра, спуска вертикално крилете, въздушната струя се удря в тях, издига птицата близо метър над гнездото и я спира за миг неподвижна над неговия ръб. После крилете заемат отново хоризонтално положение и спускат птицата на ръба като с парашут. Изумителна техника на полета. Изумитена аеродинамика. Сега женската обикаля внимателно по ръба на гнездото, а клюнът й сочи по-често надолу. Баща ми безпогрешно познава, че майката е излюпила яйцата, че в гнездото има малки. Те нито се виждат, нито се чуват, потънали са на дъното в топлата перушина и учудено гледат на света, който за тях се простира до ръба на гнездото, а над тях е ослепително син и топъл. Скоро над гнездото се извива първият по-широк кръг на бащата. Шията и клюнът са изпънати като стрела напред, краката почти залепнали на корема, крилете – широко разперени. Вторият и третият кръг се стесняват, щъркелът заема писта и отсечено се спуска на клонатия ръб. Носи поредната жертва. С великодушната и наперена поза на победител спуска плячката в гнездото. Майката набързо я накъсва с острия си клюн и внимателно храни малките, като им подава късчета месо в устата. Бащата доволен оглежда зиналото си и ненаситно потомство. Обядът на семейството е цял ритуал. Едва след като приключи и малките сити заспят в перушината, мъжкият се отправя на лов. Осигурява вечерята.
След една-две седмици обилно хранене малките започват да едреят и вече изпълват дъното на гнездото. От нашия двор, който е по-висок от околните, първо се забелязва, че нещо шава извътре, над ръба от клони започват да се повдигат някакви жълтеникави пухкави топки. Когато майката ги храни, те вече вирят разтворени клюнчета. Понякога по-пъргавото само се присяга и клъвва храната, без да чака да му я сложат в устата. Засега повече лежат в гнездото, не са любопитни да научат какво има извън него. Тук е топло и сигурно. Това успокоява майката и тя започва да споделя полетите на таткото. Децата искат много храна. Мъжкият едва ли би се справил сам.
Към края на юли младото поколение, което се съставя от две малки птици, е хвърлило пуха и е навлякло криле – бели по главата, шията и тялото и черни по края на крилете. Макар и в умален вид то е придобило формата на родителите си. Вече стои в гнездото, а по-куражлията щъркелче се осмелява да се разхожда понякога по ръба. Отвреме-навреме някое от двете приплясква с криле или опъва назад крак. Гнездото вече не е така просторно, стеснява се. Светът около двете става необозримо голям. Бащата и майката вече свободно оставят донесения улов. Малките го разкъсват със завидна лекота. Учат се.
На мене ми е интересно, че щъркелите и големите, и малките, винаги стоят срещу вятъра, а по развятата им перушина, по няколкото по-едри пера, които имат между шията и гърдите, аз разбирам, че по дола на реката има постоянно въздушно течение. Има го и в най-тихите задушни дни на август.
Но август ли казах? Да, защото по това време се прибирам за някой и друг ден да наобиколя старите и да им помогна с нещо в работата. Ако за нас август е лято, то за щъркелите е вече есен. За младоците сега започва последната и най-висша школа – тази по летене. От няколко дни насам те припират към ръба на гнездото, крачат възбудено по края, а полъхне ли по-силна струя вятър, припляскват с криле срещу полъха. Това е повече за кураж. Този плясък не е още плясъкът на полета. Виждам обаче, че ден след ден стават все по-дръзки. Крилете им започват да се обтягат и да бият всеки следващ път по-силно и по-продължително въздуха. Пазят иначе дисциплина и си дават ред. Ето някъде откъм юг небето се е затъмнило. Задава се буря. Силните пориви на вятъра връхлитат гнездото, огъват клоните на близките върби. На тъмносивия фон на небето младите щъркели изглеждат неестествено бели. За тях тъкмо бурята е времето за полет. Застанали срещу вятъра и първите по-едри капки на дъжда, те удрят крилете си за летеж. Силата на младите им криле ги издига метър-два нагоре и напред над гнездото, но веднага отпускат криле и вятърът ги отхвърля отново на комина. Те още не са се осмелили да полетят, сега само си играят с вятъра. Използват неговата сила да ги издигне нависоко и да ги спусне обратно в гнездото, на сигурно място. Биха полетели много по-лесно по вятъра, но това е опасно. Неговият напор ще ги събори на покрива.
Никога не можеш да видиш първия полет на младия щъркел. Да разбереш кога птицата е усетила сила в крилете си, кога е събрала смелост да прелети десетина метра, до най-близкия съседен покрив. Навярно това е така, защото първият полет прилича на всеки следващ. Сигурен. Първите полети ги познаваш по това, че те са по права линия, а избраният покрив е на еднаква височина с комина. На отсрещния покрив е кацнала майката и тревожно трака с клюн. Разбрал езика на нейното клепане младият щъркел плясва силно с криле и отскочил от гнездото се устремява към своята родителка, която му е направила място за приземяване. Младокът каца и се успокоява. Почива. Този полет е най- мъчителен. Новопокръстеният в летене не подозира, че само след месец ще трябва да прелита морета. Сърцето му, сковано от напрежение, полека се отпуска. Колко е голям светът. И колко хубав! А ти си вече истински щъркел. Следващият полет до гнездото е вече играчка. Но трябва да почакаш, защото заел позиция на ръба на гнездото криле за полет обтяга другият младок. Твоят полет го е окуражил.
И ето, на другия ден гнездото е празно, а на покрива на фурната се разстъпва цялото семейство. Това за баща ми е сигурен знак, че есента е дошла и той трябва да се стяга за зимата. Отново да се стяга да мре. От този ден нататък гнездото все по-често остава празно. Гледам на него по някое време стои един от старите щъркели. Защо стои и той не знае. В цялата му фигура има нещо унило. Младите, децата, вече рядко се завръщат. Този дом вече не е техен. Сега те ловуват с цяло ято техни връстници в нивята. Крачат подир плуговете, разпорили пръстта и изровили из нея истинско угощение. Без да знае младото поколение се стяга за път. Сега трябва да се охрани, да заякне. В тези дни то няма нужда от дом. За дом природата ще го подсети през следващата пролет, ако е живот и здраве, когато младото слънце събуди в кръвта му непознати гласове. Тогава нашите младоци ще търсят свой комин. Този остава за старите. Такова е правото, щъркелите не чакат наследство. Този мъдър закон може да се промени само ако старите умрат. Или ако единият от тях умре, а другият не намери с кого да ремонтира на пролет къщата си.
Моят старец ми разказваше, че на следващата пролет в гнездото долетял само старият щъркел. Нали татко се кълнеше,че го познава. Два дена този стоял замислен и не напускал комина. На третия ден татко го видял да се бие с два други щъркела, решили да завладеят насила чуждия имот. Нашият щъркел се бил до кръв, но прогонил натрапниците. И по неговата шия имало кървави петна. На следващия ден към гнездото се спуснала една друга двойка. Татко се наканил да гледа отново кърваво меле, но видял, че щъркелът- стопанин приел новодошлите, дори радостно се разшетал. Въвел ги във владение. На другия ден него вече го нямало, повече не се върнал. Къде е отишъл – жив ли е?- татко не знаеше. Предполагаше, че някой от новодомците е роден тук, в това гнездо, а майката навярно е умряла някъде на път. Те щъркелите тъй умирали, както летят. Навярно от мъка и старият щъркел е умрял.
От онова лято насам си мисля колко безпомощен е човекът. Разумът, цивилизацията, науката, техниката, законите – колко много всичко това го е отдалечило от естествения ред на света, лишило го е от волята и способността да се бори. Затъпили са го, убили са жизнените му сили, изкривили са представите му, изнервили са го. Той не може и не иска да се съпротивлява, не може и не иска да застане срещу вятъра, предпочита да го загърби, да се свре на топло, далеч от жизнените битки. Той говори за борба, но търси спокойствието, сънува полети, а пълзи. Трупа, безсмислено трупа, докато се удави във вещите на мизерния си бит. И пак му се струва, че натрупаното е малко. Затворил се зад десет катинара, той е почти щастлив. В килията на доброволното му отшелничество няма буря, дъжд не го кваси, слънцето няма да го изгори. И най-малката драскотина, и най дребната неприятност за него е трагедия.
А в този живот има ветрове, защото е безкраен просторът над главите ни, има изгаряния, защото има слънце, има дъждове, защото над нас плуват керваните на облаците, има ослепявания, защото има звезди, има падане и счупване на крилете, защото има полети. Навярно в този живот има и свобода, защото има свободен човешки дух, но ние не умеем или не искаме да я постигнем, защото и тя ни стряска. Предпочитаме да я назоваваме с други, по-неопределени понятия.
Откакто наблюдавам щъркелите, си мисля, че ето днес аз, разумният човек, трупам къща, имот, правя кариера, ходя по митингите и се навирам в уличната врява, държа речи, за да кажа точно това, което не мисля. Трупам върху душата си верига след верига. Разумът ми казва, че съм роб, но аз не му обръщам внимание. Зле съм бил – децата да са добре. Пазя ги да не тръгнат срещу вятъра и те тръгват по него, без да се замислят, че в живота това е по-опасната посока. Така се върви леко, пътят е песен. Но утре този вятър сам ще те удари в лицето, дъжд ще плисне над главата ти, грижата и болката ще те споходят неочаквано. Твоите криле обаче са изтънели, изтънели, като цигарена хартийка. С тях далече не се стига.
А навън отново е пролет. С безкрайно синьо небе. И слънце. То е паднало от небето във вира под стария каменен мост и виждаш, че реката влече надолу разтопеното му злато. Бързеите щедро пилеят неговите пендари, а малките вирчета като стари скъперници ги събират и ги крият в тъмните подмоли. Високо в синевата млада двойка щъркели вие шеметни кръгове. След малко на комина затракват двете наковални. Залисана нещо по двора, като ги дочува, мама за миг се спира и плахо се прекръства.
Януари, 2007 г. Иван Кръстев