"Усукано на девет възли старче беше Кадията. Нито се води, нито се кара. То и на младини ще да е било диво и опако, ама сега, когато колената му се подсякоха и долната му устна увисна, хептен подивя. При всичкото това, което му беше отредила съдбата, точно сега неговата подозрителност и страстта му да се съди с този или онзи бликна с нова сила.
Аз отскоро го знаех. Бях подочул това, онова за него, но можеш ли на всичко да хванеш вяра.
Другите кривналии, хора земеделци, кротки и разбрани, придумчиви. Хляба от устат им можеш да вземеш. Да се чудиш как в капанско село може да се пръкне такава проклетия. Все сърдит, все на кавга, все подозрителен и погледът на избледнелите му воднисти очи на диво гледа, като да е от гората хванат и принудително заселен в трудолюбивия капански мравуняк. Тежко на комшиите му. Де що гад прехвръкне в двораму, в дирята си не се връща. Тези последните, хора честни и кротки, покрай дядо си Минко научиха и съдилище какво е, и адвокат какви приказки приказва, а бачо Христо, Калинкиният мъж, който на мравката път сторва, научи и затвор какво е. Сгрешил човекът, вдигнал ръка въз Кадията, ударил го с една тухла по главата, че едва го закърпиха докторите, ама господ да си, не можеш го изтърпя. Сиромахът пиле не можа да си отгледа. Търпи се до време.
За Кривня Кадията беше един вид особена личност..."