"Февруари е. Малкият Сечко през тая година се случи лют. Над селото висят мътноопушени облаци из които се сипят неестествено бели снежинки и се трупат върху покриви и плетища. Грак на гладни гарвани за миг разсича сивата пелена и потъва в нея. Народът се крие около печките и не пъква навън. Животът като че ли е спрял.
В кръчмата на капанското село К. няколко старци са насядали около печката и пият бира. Отвреме - навреме някои потапят дъната на бутилките в тенджера с вода, която кипи на печката. Кръчмарят улисано шета около тезгяха.
Отвън изтрополява каруца, чува се ядосано псуване и след малко конят надниква, кажи го, през стъклото. Из ноздрите му и по гърба му излиза пара. Изглежда каруцарят не е жалил камшика. Разбира се и от сърдития му глас, и от опасните закани, с които чорбаджията завързва бедното животно на близкото дърво. По пискливия тенорец старците разпознават горския Райко.
Навикал се по-скоро по навик на коня, споменал в репликите си четири- пет пъти майката на животното, назовал го “ дърта кранта ” и с още ред имена, горският потътря крака, кашля пред вратата, за предизвестие на визитата си и бутва вратата. Зелената му шапка с тъмночервена кокарда надниква вътре, ей го и единият пагон, шинелът, коланът, ботушите, манлихерата, кожената чанта, ето го накрая и птичия му нос, почти залепнал на козирката, който души като копой кръчмарските аромати. Малките лисичи оченца, които палаво се въртят в орбитите си и се лепят на старците, на кръчмаря и на всичко, което обикновено има в старите селски кръчми. Ето го и пискливия глас, който най-общително поздравява персонала в кръчмата..."